Синьото отдавна не е „само Левски“, червеното истеризира в пандемичен нюанс, налудно е, но днес жълтото навява спокойствие
Вижте как и цветовете възмъжаха, разведоха се със старите си половинки от социализма и вече говорят изцяло нов език.
Преди години двойката „синьо-червено“ беше единствено символ на антагонизма, вилнеещ между „само Левски“ и „горе ЦСКА“ . След ожесточената си футболната кариера двата цвята продължиха като двойка, но вече в също така наелектризирана битка на политическия спектър. Синьото лъвче на СДС скачаше успешно на червената роза на Столетницата заедно със стотици хиляди привърженици, кръстосващи непримиримо площадите с две различни виждания за бъдещето на България.
Минаха години. Ярко синьото на Лъвчето се позабрави или преля в малко лилаво, но остана в политиката. При това като цвят на управляваща партия с друг вид цвете в името.
Цветовете вече не са това, което са. Факт и то не просто заради култовата реплика в „Туин пийкс“, а заради това, че светът се завъртя с краката нагоре. По-точно се приземи и остана затворен вкъщи. Пандемията като сегашната се случва най-много веднъж на 100 години. Тя обаче, освен всичко друго, което натвори, роди и неподозирани нюанси на червеното.
„Ковидно червено“- изразът съвсем не е без смисъл, нещо повече той чертае направо черни краски за региони с много заразени хора и пълни болници. В червено днес светват областите с най-много заболели. Оранжевото е за регионите, които са малко по-добре, но те пък в последните дни стават все по малко.
Жълто?! Ето тук е парадоксът. Жълтият цвят по принцип е агресивен, нахален, забелязващ се, но като че ли с някакъв крясък. Днес обаче жълтото като че ли е наето да вдъхва спокойствие. С този цвят се означават областите, където ковид още е плах и хората живеят по-спокойно.
Спомнете си какво досега познавахме като жълто. Жълтата преса – символ на клюки, непроверени новини, оклеветяване и безнаказаност. Жълта книжка – не много аристократичен начин да кажеш на някой, че не е много добре и то с централната си нервна система. И на светофара жълтото е знак за внимание.
Зелено – успокояващият по принцип цвят, но харесан отдавна и яхнат от еколози с корпоративни амбиции, които под зелени знамена и с добри финансови стимули усилено строят площадки за излитане на преяли лешояди. Прокарват тунели за мечки под магистралите (един пътен шеф се шегуваше, че мечката, за която се проектира скъпия тунел е само една и той дори й знае името- бел. а) или създават условия, за да е по-приятно размножаването на ливадния дърдавец.
Та зеленото също бе използвано силно в политиката у нас и още по-силно в чужбина. Там Грийнпийс отдавна е институция. Вероятно респектирана от висящите екоактивисти по всички официални форуми, Европа хареса зеленото, използвайки го да опише т. нар. „зелена сделка“. Тук има много психология – успокояващото зелено е слоган на процес, който предизвиква сериозни трусове в много индустриални области. Трудно и с жертви на работна ръка ще станат по-зелени производствата, набеждавани за парниковите газове. Но който иска финансиране – ще уважава зелената сделка.
Днес в България зеленото също дойде с добро. Зелени са областите, в които има най-малко разпространение на коронавирус. (за жалост едно само Търговище проблясваше там).
Зелени са и коридорите, които дадоха възможност на по-млади хора да се ваксинират срещу COVID-19 без да изчакват да се изредят всички служители на фирми и цялата администрация. Дано зелените коридори за ваксинация продължат, защото те дават път на вярващите в науката. Те могат да увлекат колебаещите се от „по-приоритетните“ сфери.
Едно е ясно – топъл или ярък цвят, поставен пред някаква сложна дейност или намерение някак очовечава самата дейност. Прави я емоционално по-ясна, приемлива и симпатична. Някакси по-добре звучи за света да нарича „червени“ зоните, тежко покосени от болестта. Назове ли ги черни – не че няма да е прав буквално, но ще покоси съвсем надеждата.
„Оранжево морето, оранжево небето, оранжева тревата, оранжев и градът“, се пееше в симпатична детска песничка.
Греши този, който мисли, че това е илюстрация на сахарски пясък, изсипал се по софийските улици.
„Оранжевите майки, оранжеви дечица, оранжеви китари, оранжево звънят“
Това пък съвсем не е описание на протест на привърженички на Мая Манолова.
Просто е въпрос на цветоусещане у автора. А битието променя твореца.
Вдигнете очи. Е, не е ли оранжево небето?
